Поход до Вулкан Бару

Поход до Вулкан Бару

• Този разказ бе включен в рубриката на peika.bg „Избрано то бъгарските травъл блогове- Декември, 2015“

Събуждаме се в 4ч30 сутринта и, натоварени с огромни раници, се отправяме към вулкан Бару- спящ вулкан и най-високата точка на Панама, издигащ се на 3475м надморска височина. Раницата на Иво е толкова голяма и тежка, колкото един нисък шишкав мъртвец, който даже в това си състояние на тотална безжизненост не е загубил способността си да наддава по няколко грама и да расте по мъничко и незабележимо всеки ден. Наричаме го „Китаецът“. Иво го мъкне на гърба си нагоре -надолу по планини и вулкани, в градове и села, из джунгли и плажове и през граници. Мразим го неистово. Китаецът и другите две раници са ни най-големите врагове в момента.

Градчето Бокете спи. Тези, които ни казаха, че има автобус до началото на пътеката към върха в 5ч00 сутринта май са ни излъгали, тъй като няма нито една кола по улиците, нито един автобус- няма жива душа, освен един луд бездомник, който пее някаква весела песничка и ни обещава на испански, че „пътят е дълъг“. Отчаяни, вървим нагоре-надолу по улиците на празния град и тъкмо когато напълно губим надежда да се придвижим до входа на парка навреме, забелязваме едно самотно такси. То ни закарва до началото на пътеката за 7$. Все още е тъмно навън и офисът на парка е затворен, което ознаава, че сме навреме, тъй като минаваме покрай заключената сграда и започваме дългия поход без да плащаме входната такса от 5$ на човек, която се плаща само от 6ч00 сутринта нататък.

Вървим под тежестта на раниците пълни с навити тънки матраци, спални чували, дрехи и якета за топло и студено време, храна и консерви за два дена, вода, фото-апарати- изобщо всичко от което ще имаме нужда през следващите няколко седмици, докато се разхождаме из Коста Рика и Никарагуа, където заминаваме след Панама. Повечето от тежките неща и палатката съставляват Китаеца- около 30кг. Раницата на Мая е около 7кг, а мойта- 15 кг . Скоро, краката започват да ни болят и колкото по-високо се качваме, толкова по-трудно става катеренето. Не сме свикнали с високо надморско равнище и с тежки раници.

Ако нямахме раници, походът от Бокете до върха щеше да е много по-лесен и безболезнен, даже приятен, по широк каменист път достъпен за оф-роуд джипове чак до върха; извиващ се покрай планински гори, зелени пасища и каменисти хълмове, толкова красиви, че забравяме за болката от дългото вървене и спираме да се наслаждаваме на природните красоти. Високите дървета превзели ниските склонове отстъпват място на по-дребни растения, храсти и алпийски цветя по върховете. През по-голямата част от времето е все нанагорнище, не много стръмно, стартиращо от около 1600м надморска височина с 1900м елевация до върха.

Спираме да си почиваме често. По обяд, сядаме на един голям камък в средата на пътя да хапнем консерва шунка с черен хляб и си мислим колко ли е трудно за тези оф-роуд джипове да минат от тук. Но минават. Мъчат се, ръмжат, напъват се, но тези Тойоти успяват някак си да се изкачат до върха и обратно и понякога даже без да се счупят.

По принцип, би трябвало машрутът да отнеме не повече от 6-8 часа до мястото за къмпинг, което е малко преди върха. Но ние едвам се замъкваме за 10 часа- напълно разнебитени- и си опъваме палатката под един голям навес, полу-изгорял и прогнил, заобграден от ниски дървета обрасли в мъхове. Малко преди залез слънце- мъгла и лек дъждец- на 3200м надморска височина е ужасно студено. Лягаме да „спим“ с шапки и пухенки в спалните чували. Невероятно е, че само преди няколко часа и на 1900м по-ниско, беше топло тропическо лято. Много хора започват похода в топлото, неподготвени за студа горе. Един човек даже е умрял от хипотермия на върха през 1995г. Освен, че ни е студено, ни е и неудобно, а краката ни болят толкова от дългото тежко вървене, че не можем да спим. Чакаме да свърши нощта в поредица от кратки кошмари.

Около 4ч00 сутринта чуваме група хора, които минават покрай палатката. Те ни осветяват с фенерчета- знак, че е време да ставаме и да се изкатерим още километър и половина стръмно нагоре до върха. Тези планинари са започнали похода от Бокете в полунощ и са вървяли цяла нощ, за да пристигнат на върха преди изгрев и да наблюдават как изгрява слънцето изпод планините и облаците, как небето се превръща от черно в лилаво, в синьо, розово и оранжево. Казват, че при ясно време от тук могат да се видят и двата океана в далечината- Атлантика на изток и Тихия океан на запад, но ние нямаме този късмет. Катерейки се нагоре по последната отсечка, увити в зимни якета, силен вятър докарва облаци и дъжд.

На върха на Бару има няколко големи не особено романтични инсталации, телефонни кули и антени за интернет, телвизия и радио, които непрестанно бръмчат. Групата ранобудни планинари замръзват скупчени в ъгъла до една от сградите на завет. Един от тях е по шорти и краката му са бяло-сини. Започва да търси дървета, за да напали огън. Наблюдаваме го с интерес, представяйки си как за първи път ще видим как човек умира от хипотермия пред очите ни, когато се появява Хайме и ни кани всички в топлата му уютна станция. Хайме е пазачът на върха и на инсталациите и работи за националната полиция на Панама. Той прекарва по 15 дни в месеца сам, заточен далеч от семейството си, на върха на Бару, в тази малка стаичка на върха на Панама. Добър човек е и ни черпи чай, кафе и мляко с какао.

Слизаме отново долу до палатката, след като прекарваме известно време на върха гледайки как слънцето изгрява изпод дебелата облачна покривка. Морето от облаци се оцветяват в лилаво, розово и златно. Събираме палатката и отново се качваме горе, тъй като пътеката за надолу откъм западния склон към град Вулкан започва от върха. Решаваме да вземем този непопулярен, по-къс, но и по-стръмен маршрут, вместо да се върнем по същия път към Бокете (което е средно-труден поход), но скоро съжаляваме за това решение.

Този маршрут от върха до гр. Вулкан е класифициран като „много труден“. По-трудно от това би било скално катерене. И слизането надолу се оказва още по-трудно и по-опасно от изкачването. Тук вулканът си показва истинския характер. Пътеката се спуска по стари ронещи се потоци от лава, огромни прегорели канари и стръмни скалисти склонове. Тежките ни раници ни пречат да пазим равновесие и са като платна на кораб; непрекъснато правим повороти щом силните пориви на вятъра ни блъснат изотзад. И въпреки това, нашият най-голям проблем вече не е тежестта на раниците, а трудността на вертикалния терен. Не е просто трудно, но и страшно опасно. Иво и Мая са много по-бързи и скачат по камъните напред, а аз умирам от страх. Тук едно погрешно движение и умираш. Понякога ми отнема цяла вечност да се реша да направя поредната крачка. Вместо да извървим целите 7км от този маршрут за 3-4 часа, на нас ни отнема 3 часа да изминем първия един километър, след като тръгнахме късно- в 10ч00, понеже прекарахме известно време с Хайме да пием кафе и горещ шоколад и да си говорим. По времето, когато вече се смъкваме от каменистите склонове и навлизаме в джунглата, вече е късен следобед.

В джунглата ситуацията съвсем не се подобрява. Пътеката все още се спуска стръмно надолу и трябва да скачаме по кални и тесни места и паднали дървета. Вече минаха 8 кошмарни часа. Колената ми треперят и не мога да направя нито една стъпка повече. Свърших. Иво с Китаеца на гърба си взима и моята раница и продължава напред като мравка листорезачка с почти удвоен багаж. По това време сме вече тотално отчаяни и нещастни и просто искаме всичко това да приключи. Но пътеката продължава напред и надолу и скоро се стъмва. Нощта ни заварва насред тропическата джунгла, изтощени, дехидратирани (водата ни свърши по някое време) и далеч от цивилизацията. Продължаваме да се влачим с малки фенерчета на главите в тъмнилката и си мислим за змии, ягуари и други страшилища.

В подобни екстремални ситуации се разкрива истинския характер на хората. Оказва се, че аз съм от тези, дето се отказват. Просто искам да спра да вървя и да си легна. Казвам на Иво и на Мая да ме оставят в гората с моята раница и един спален чувал; не мога да продължа; не ме е страх от джунглата; ще ги намеря (Иво и Мая) утре в селото. Иво е от тези, дето оцеляват; упорито муле с безгранична сила- точно обратното на тези, дето се отказват. С двете тежки раници, той продължава напред, въпреки, че е напълно изтощен и отказва да ме остави сама в джунглата. Помага ми колкото може, въпреки, че в този момент се мразим взаимно до полуда. Мая върви пред нас и се оказва, че нейният истиски характер е на герой. Върви без да се оплаква и даже се опитва да ни поощри: „Почти стигнахме; не се предавайте; виждам края (въпреки, че не го вижда); почти сме вече извън джунглата; ще успеем!“

Около 20ч00 излизаме от гората и най-после тръгваме по равен широк тревист път. Намираме едно по-вироко място и опъваме палатката върху тревата. Вятърът, спускащ се от планината, е свиреп тази нощ. Палатката се огъва и се опитва да излети като дирижабъл, но на нас не пука. Жадни и гладни- пребити- заспиваме.

На следващата сутрин се събуждаме обновени на дъното на красива долина- море от лилави поляни, бодливи дървета и гигантски кактуси заобиколени от черни хълмове. Тънки дъждовни облаци се задават от север, слънцето е ниско над източния хоризонт, ние вървим отново, под дъга. Оказва се, че края на пътеката е само на 100 метра от палатката ни, но това не е края на пътя. От тук, трябва да вървим още няколко километра по един черен път до първото село- Пасо Анчо (Тесен Проход). За късмет, една местна жена, която беше тръгала с колата си да остави група туристи тръгнали да изкачват Бару, ни качи на стоп. И така това приключение приключи.

Намерете ни във Фейсбук @The Life Nomadik

Подкрепете ни в Patreon @ The Life Nomadik

Гледайте ни в YouTube @Fata Morgana