Несгодите и триумфите на дългобегача

Когато Иво беше на 18 години, го блъсна кола. Левият му крак беше натрошен под коляното и не искаше да зараства. След месеци в гипс, докторите обявиха, че скоро ще трябва да го отрежат, понеже на Иво му липсваше хормона произвеждащ калций и счупеният кокал не можеше да зарастне (тъй като Иво от бебе непрекъснато ядял огромни количества сирене, от което организмът му си набавял достатъчно калций и престанал да го произвежда). Всички доктори потвърдиха необходимостта от ампутация, с изключение на един. Доктор Шойлев- главния доктор на българският национален отбор по футбол- намери лечение. Поръча изкуствени хормони от Швейцария и започна да му ги инжектира всеки ден в продължение на 20 дена.

След осем месеца на легло в гипс, крака на Иво най-после зарастна. Но отне още много месеци ходене на физиотерапия за да се възстанови и да може да върви нормално. Прасеца на левия му крак все още е по-малък от десния и има 7% отклонение на стъпалото до ден днешен.

Скоро след като му махнаха гипса, Иво срещна Боби Филипов- републикански шампион по лека атлетика, който започна да тренира Иво и да го учи как правилно да си изгражда мускулната маса. За Боби, фитнесът беше и все още е начин на живот, страст, наука и религия, която той търпеливо и методично проповядваше на своя последовател месеци наред, ден след ден. Благодарение на Боби, Иво се възстанови напълно, възвърна си добрата физическа форма и запази манията си да тренира, независимо от обстоятелствата.

Преди година, Иво срещна Мел Ебстайн, капитан на яхта Passages от Австралия, на котва край малката карибска островна държава Доминика. Мел е маратонист, взел участие в международни маратони из цял свят, включително и в престижния 90 километров ултрамаратон Comrades (Другари) в Южна Африка. Заедно, Иво и Мел започнаха да тичат нагоре-надолу из улиците на карибските острови, които посетихме и щом стигнахме в Барбадос, се записаха да участват в 10км състезание. За Иво, това беше първото официално организирано тичане. Завърши го за 52 минути и от тогава не е спирал да тича.

От тогава, независимо къде се намираме, Иво става рано сутринта по хлад и отива на брега да потича с един специален часовник Garmin Express, който му измерва и показва сърцебиенето, скоростта, времето и изминалото разстояние, както и къде се намира в света. Цялата тази информация се записва и се качва в Интернет. Целта му е да тича из цял свят, в градове и села, на островчета и континенти. Най-странното място, където е бягал до сега е малкия остров Наргана в Куна Яла провинцията от архипелага Сан Блас в Панама, където най-дългата улица е 800 метра и трябваше да обикаля в кръг из селото десетки пъти, за радост на местните индианци, вдъхновявайки малчуганите да тичат след него.

Щом пристигнахме в Панама Сити, Иво установи, че това е почти перфектното място да тренира за пълен 42-километров маратон, едно от постиженията, които си е поставил за цел в живота. Почти, но не перфектно, заради тропическата горещина и влагата, които представляват огромно предизвикателство за дългобегача. Но всичко друго беше идеално. Бяхме на котва месеци наред край морския булевард Амадор- чудесен за тичане рано сутрин; почти всеки уикенд имаше организирани мини-маратони в града, които дават възможност постепенно да увеличаваш разстоянието, започвайки с 10км, 15км и 21км състезания; и имахме достъп до храна. Когато човек тренира сериозно, специалната диета е много важна и достъпът до правилните храни на евтини цени тук в Панама си беше истинска благословия.

Вдъхновени от Иво, Мая и аз също започнахме да тичаме, в началото по малко за здраве, но после ние също съвсем сериозно започнахме да тренираме по специална програма за маратони. Но преди постиженията ни, вички се провалихме по един или друг начин в началото: първо аз направих фатална грешка, после Мая изживя едно огромно разочарование и накрая Иво пострада заради вирус.

Неделя. Рано сутрин. Слънцето бавно се пробужда. Градът още спи; улиците са празни и притихнали. В единия ъгъл на парка се сформира нещо като малко торнадо заредено с енергия. Тук хиляди ранобудни хора с ярко розови тениски са се събрали за маратона. Аз и Иво сме между тях. Иво се записа за 10км, а аз ще се пробвам на 5км, след само две седмици тренировки. Ще стартираме всички заедно и в един момент маршрутите на 5км и 10км ще се разделят.

Време е. Тълпата от хора с лица обърнати на запад е гъста на старта. Всички са притихнали вече. Три, Две, Едно, СТАРТ! Човешката маса започва да се движи бързо и внезапно като същество с много крака: една гигантска стоножка обута в маратонки подскача напред. Всички разговори престават изведнъж и настава тотална тишина: странна тишина изпълнена с шумуленето на бързи стъпки по асфалта, като дъждец по ламаринен покрив. Човешката стоножка се разтяга и става все по-дълга и по-тънка и аз съм някъде по средата, следвам тези пред мен без да знам на къде отиваме, а тези по-назад следват мен. За първи път минавам по тези улици и докато тичам разглеждам града. Какви ли не чуства и мисли ми минават през главата. Най-вече усещам някаква неописуема радост, че съм част от тази масова енергия.

След 56 минути, вече изминал 10-те километра, Иво е на финала и ме търси. Аз би трябвало да съм свършила моите 5 км преди него, но ме няма никаква. Появявам се полу-жива след най-дългия, най-трудния и най-съсипващия час и двайсет минути в моя живот, след като пропуснах разклонението за 5-километровия маршрут и се наложи да тичам цялото 10-километрово разстояние без необходимата физическа подготовка. Така изживях феноменът наречен „бонк“ (на английски)- стана ми студено на главата и косата ми настръхна, сърцето ми стана толкова голямо и бързо, колкото полудял заек, краката ми не бяха мойте и започнах да халюцинирам. Монументалният задник на една ниска латиноамериканка-маратонистка огромен колкото Юпитер, ме задмина неусетно и продължи да се поклаща ритмично пред очите ми хипнотизирайки ме напълно. Как е възможно подобно масивно нещо да тича така неуморно и грациозно в продължение на 10 километра? Пристигнах на финала без да спирам да тичам нито за миг, но веднага след това се разплаках неутешимо от яд, че съм толкова загубена цял живот. Как можах да пропусна отбивката и да тичам 10 вместо 5 километра? Иво много се зарадва на грешката ми и беше много горд с мен.

Следващия провал е когато Мая се записа да участва на 1км маратон за деца между 5 и 12 годишна възраст. Тя е една от най-големите и най-високите участници и естествено е една от най-бързите, като по-дългите й крака бяха голямо предимство. Пристига с първите финалисти и ние страхотно се гордеем. Веднага я завеждаме в една закусвалня да почерпим изгладнялата атлетка с един голям сандвич за закуска. Какъв е провалът, ще питате. Ами като се прибрахме на лодката този ден и проверихме офизиалната класация на Мая, се оказа, че е завършила на второ място от момичетата, но тъй като не изчакахме награждаванията, са дали наградата на друго дете. Можете ли да си представите смесените чуства на гордост, че е завършила на второ място първия маратон в живота си и на разочарование, че не е получила заслужената награда?

На Иво проблемът беше, че тича 21км полу-маратон болен. Вирусът, който зарази всички наоколо- хората в залива и приятелите ни, които живеят в Панама- не подмина и Иво. Седмица преди полу-маратона той вдигна температура и получи разстройство, но не спря тренировките, въпреки че те от тренировки се превърнаха в мъчение. Не е лесно да тичаш с изтощен от болестта тяло, но той успя и завърши състезанието, въпреки, че времето му не беше много добро.

Всички продължихме да тичаме след първоначалните ни несгоди и разочарования. Не се предадохме. На 15 ноември 2015г. Мая успешно завърши нейните първи 5 километра. Записахме я в маратона за възрастни и тя беше един от най-младите измежду хилядите участници. Прекоси финала след 35 минути и 47 секунди. Освен медал за участие, Мая получи и удовлетворението от едно голямо постижение. Същия ден, аз отново тичах 10 км, този път напълно съзнателно и нарочно. И не изпаднах в никакви странни състояния този път. През цялото време се чуствах страхотно и дори когато прекосих финала след час и 7 минути имах енергия да продължа да тичам.

На 28 ноември, Иво получи имейл от неговия приятел Мел в Австралия, който макар и от разстояние все още го тренира, като му дава съвети, окуражава го и следи прогреса му. „Успех на първия ти маратон утре. Празнувай твоите първи 42,2 километра по време на тичането и не позволявай нищо да те тревожи. Ти тренира здраво и правилно в трудни условия и ще преодолееш трудностите- особено, когато психиката ти започне да ти прави номера. Не обръщай внимание на негативните мисли- със сигурност ще успееш! Всичко най-хубаво. Мел Ебстайн.“

На 29 ноември 2015г. Иво се присъедини към останалите 2000 човека дошли от различни крайчета на света, които стартираха в 5:00 сутринта в центъра на Панама Сити и се завърнаха няколко часа по-късно, след като покриха разстоянието от 42,2 км.

Да тренираш месеци наред и да завършиш 42 км маратон за по-малко от 5 часа е неописуемо постижение. Мая каза: „Хубаво е когато някой се гордее с теб и когато ти се гордееш със себе си.“ И това е основната причина защо хората тичат в маратони.

Иво прекоси финалната линия на едно от най-големите си постижения плачейки от болка и от щастие, напълно разбит и разчустван. „Имаше хора, които ни помагаха; случайни хора с коли и на колелета; идваха и караха бавно до нас и ни питаха дали имаме нужда от вода; раздаваха ни Гедарейд и вода, когато водата на водните станции свърши. С бегачите наоколо си поделяхме водата, укуражавахме се взаимно, помагахме си все едно бяхме на война и се борехме срещу общ враг. Имаше и инвалиди, които се състезаваха с инвалидни колички, заедно с нас; бутаха с ръце през цялото време.“

Иво, който не обича човешката раса по принцип, се завърна от неговите 42 километра с пребити крака и сърце пълно с необяснима благодарност към хората на Панама, които демонстрираха невероятна подкрепа на маратонистите. Този ден, Иво плака с умиление спомняйки си доктора, който спаси крака му, приятеля му, който го научи как да се грижи за тялото си и приятеля му, който му показа как да празнува по време на дългото бягане.

С благодарности към доктор Шойлев, Боби Филипов и Мел Ебстайн.