Санта Марта и Аракатака

Санта Марта беше наш дом за един месец и основната ни база, от където посетихме още няколко места в Колумбия. Съвсем не беше „перфектен дом“, но винаги ще си я спомняме с добро чуство.

Заради прословутите свирепи ветрове набиращи скорост надолу по склоновете на най-високата крайбрежна планина в света- Сиера Невада де Санта Марта- областта се е сдобила с прякора La Loca- „Лудата“.

Санта Марта беше адска жега денем и нощем, оглушитена латино музика бумтяща от терасата на ресторанта срещу заливчето до посред нощ (една и съща всеки ден) и постоянни силни ветрове носещи черен въглищен прах от пристанището, който се полепяше по лодката и проникваше навсякъде.

Но Санта Марта е също така и сравнително безопасно място, където си оставихме лодката за една седмица на марината и посетихме Бодота и Тайрона. На няколко пъти оставяхме лодката сама на котва и се разхождахме из околностите; посетихме водопадите на Минка и други места. С голям пазар и многбройни магазини на близко до залива, успяхме да заредим евтини провизии преди да отплаваме за усамотените острови Сан Блас в Панама.

Санта Марта е най-старият еропейски град в Южна Америка, с най-старата католическа църква построена от испанските завоеватели в центъра на града. През 16 и 17 век тук е било и основното пристанище, където са акостирали испанските галеони пристигащи да търсят злато и да завземат земи, но след многобройни пиратски атаки, Картагена де Индиа се превръща в основен търговски център.

Санта Марта е също така и мястото, където е погребан Симон Боливар- най-важната фигура в историята на Латинска Америка- борец за независимост, освободил Венецуела, Еквадор, Боливия, Перу и Колумбия от испанската монархия и основал първата независима обединена латиноамериканска нация наречена Гран Колумбия. Той става първият президент на независимата нация от 1819г. до 1830г., когато умира в Хасиенда Сан Педро Алехандро в Санта Марта, днес превърната в музей и ботаническа градина.

Санта Марта е шумен оживен град с доста откачен трафик и горещ, ветровит, сух климат. Тук се намира едно от основните пристанища на Колумбия, където ежедневно пристигат кораби от цял свят да товарят тонове въглища и тонове банани- основни продукти от района. По улиците срещнахме смесица от местни латиноси, туристи и тук-таме индианци от племената Аруако и Коги, потомци на индианците Тайрона, обитаващи високопланинските райони на областта. Днес те все още живеят в традиционни общности и култивират тикви, картофи, царевица, боб, юка, гуава, портокали и кока (която ползват за чай, за дъвчене и за трдиционни церемонии..) Те също така правят и традиционни чанти плетени от вълна, които продават на туристи. Ние си купихме една за колекцията ни от чанти от различни места по света. Индианците Аруако и Коги все още се обличат в традиционнинте си носии, които те сами си правят и гордо ходят из улиците, когато са в града по бизнес, с изражение на неприязън към модерната цивилизация. Попитах няколко дали биха ми позволили да ги снимам, но с две редки изключения, те ми отказваха обидени и само успях „да открадна“ няколко снимки от далеч.

Изгледи от Санта Марта

Преди да си тръгнем от Санта Марта към Картагена и после към Панама, трябваше да посетим още едно последно място в околностите-

Аракатака

Аракатака е селище, през което минава река и железопътна линия, основано през 1885г. в департамента Магдалена, на 80 км южно от Санта Марта. В края на 19 век United Fruit Company с подкрепата на колумбийското правителство колонизира земята в региона и започва да култивира банани, като експлоатира и тероризира местните работници. След падежът на банановата компания поради световната рецесия и първата световна война, Аракатака тъне в забрава.

Аракатака е също така родното място на една монументална литературна фигура, както и вдъхновението за метафоричното градче Макондо. През 1927г. в Аракатака- това горещо прашно село насред бананови плантации, се ражда Габриел Гарсия Маркес, и прекарва детството си в голямата къща на дядо си и баба си, като по цели дни слуша фантастичните истории и суеверията на слугите- индианци Гуахиро. Тези истории, както и ужасяващите разкази за войната на дядо му- ветеран от гражданската война и начинът по който баба му имала навика подсъзнателно да трансформира фантастичното и невероятното в неоспоримата истина, силно повлияват на развитието на Маркес като писател, на сюжетите и героите от разказите и романите му, както и на уникалния му стил на писане.

Маркес първо става журналист в Богота и започва да публикува статии във вестници, както и разкази, а по-късно започва да пише и романи, които му носят международен успех и безсмъртна слава. В романите и разказите си той използва така нареченият „магически реализъм“ стил, вмъквайки сюреалистични елементи в напълно релаистични даже исторически ситуации и случки и превръщайки необикновеното и фантастичното в нещо напълно естествено. През 1982г. получава Нобеловата награда за литература и се превръща в един от най-четените и обичани автори в историята на лтературата. „Най-големият колумбиец, който някога е живял.“ (Хуан Мануел Сантос, президент на Колумбия.)

Аз бях на 16 години, в България, когато майка ми ми връчи една книга- любимият и роман- „Сто години самота“ на Габриел Гарсия Маркес. Тази книга промени живота ми.

Историята ме отведе в селце, състоящо се от „двайсетина къщи построени от кал и слама на брега на една река с прозрачни води, течащи в корито от гладки камани, бели и огромни, наподобяващи праисторически яйца“, едно несъществуващо място в свят „толкова нов, че нещата още си нямали названия и за да ги назовеш трябва да сочиш с пръст“ като дете или като някакъв първобитен човек, на който му липсва дар слово. Място, което винаги ме е привличало. Дълго време бях далеч от дом и родина, но най-осезаемата ми носталгия винаги необяснимо е била по Макондо.

Маркес беше също така и причината да науча испански, за да мога да чета романите и разказите му в оригинал. Книгите му ми повлияха страхотно много- на начина, по който гледам на реалността и на света, на начина по който се чуствам и възприемам и интерпретирам случките около мен, на живота ми като цяло. Историите и протагонистите създадени от Габриел Гарсия Маркес ми помогнаха да опозная себе си.

Така че можете да си представите какво означаваше за мен посещението ми в Аракатака. Поход в търсене на магията в реалността. И обратно.

Не очаквах да срещна нито сини кучета, нито някой много стар дядо с много големи криле. (Няма нищо по-необичайно или необикновено в Аракатака, освен непоносимата жега. Най-сюреалистичното нещо, което видяхме беше един 60-годишен камион натоварен с тонове тухли и неговият 60-годишен шофьор- и камионът и шофьорът в добра форма.) Това, което исках бе да почуствам прашният въздух по кожата си и горещото слънце от толкова много лета изпълнени с мирис на манго; да се озова и да прекося пространството от изминали времена.

В къщата-музей Габриел Гарсия Маркес, реконструирана след като оригиналната стара къща се разпаднала от старост, пред един цитат от „Сто години самота“ окачен на стената, аз се разплаках като някой, който току-що е намерил нещо, завинаги изгубено. Хлипах, докато се разтоварих от някакъв голям товар и бях готова да продължа нататък.

Изгледи от Аракатака

 

Facebook/The Life Nomadik