Буря насред Тихия Океан

Буря насред Тихия Океан

После казах на Мая, че нашият тихоокеански преход беше като „парче торта“. Една от онези пресни вкусни ванилови торти със сметана и ягоди, дето много ги обичаме, само че в средата на парчето, което ни се падна имаше голяма дебела мъртва хлебарка. Представете си, че сте в сладкарница и си поръчате парче ванилова торта с ягоди, но ви го сервират при едно условие: трябва да изядете цялото огромно парче и всичко в него. Не може да хапнете само половината и да кажете ох, преядох, не мога повече. Условието е да изядете всичко до троха и да дъвчете бавно.

Страхотно се наслаждавахме на първата половина от прехода. Преглъщахме с наслада. Свежи пасати 12-18 възела от югоизток, бавни спокойни вълни, синьо блестящо небе, от време на време- тюна или дорадо на кукичката, спокойни звездни нощи, лодката се носи комфортно по повърхността на океана с 6-7 възела директно към дестинация. От о. Изабела в Галапагос до о. Фату Хива във Френска Полинезия, разстоянието е почти 3000 морски мили; би трябвало да ни отнеме не повече от месец. И е перфектното време- началото на месец май, когато ветровете са слаби и постоянни и нищо лошо не може да се случи.

Така перфектно си беше, докато не стигнахме средата. Средата на най-големия океан в света, средата на най-дългия ни преход. Там, на хиляда мили от която и да е земя, неочаквана, нежелана, непредвидена- голямата дебела мъртва хлебарка под формата на буря. Спомнете си условието! Трябва да изядете всичко, което ви сервират, до троха!

Появиха се силни ветрове 20-28 възела, променливи от югоизток и североизток, морето се вдигна с 4-метрови вълни, объркани от две посоки, насъбраха се облаци, трябваше постоянно да променяме посоката, лодката започна да сърфира надолу по вълните, да се клати, да се блъска. „Такова нещо не сме си поръчвали!“- оплакахме се ние, но връщане назад няма. Ден и нощ и още един ден и още една нощ, изтощени, се борим с лошото време.

На четиринайстия ден от прехода, в 05ч00 сутринта, на 1000 морски мили от дестинацията ни, небето тежко и притъмняло, двете платна максимално рифовани- ни удря масивен шквал, с дъжд и жесток вятър. Внезапно- 35-40 възела, не отпуска половин час. Вълните са вече над 4 метра и с рифован грот лодката започва да сърфира като луда, а авто-пилота не може да се справи и да я държи стабилна. Иво хваща руля на ръка с вятър зад гърба ни. Необятна дълбока тишина изпълнена с приглушените мощни писаци на сто невидими дракона.

Навиваме предното платно, но вълните са прекалено големи и остри, а скоростта ни е прекалено бърза да се опитаме да завъртим срещу вятъра и да пуснем грота. Страх ме е, че нашият 12-метров катамаран ще се преобърне. На няколко пъти като се спускаме надолу по вълните с бясна скорост съм сигурна, че лодката няма да се справи и си представям най-лошото. Спомням си, че няколко души ни казаха да си вземем дрог или морска котва или поне една гума от кола вързана на дълго въже, която като хвърлиш зад лодката върши същата работа като дрог- намаля скоростта, стабилизира лодката и предотвратява неконтролируемото сърфиране по вълните. Нямаме нито едно от тези неща.

Вятърът пада до 30-35 възела за още половин час и успешно се завъртаме срещу вълните и пускаме грота. Сега, с едно стърчащо ъгълче от предното платно сме в безопасност и само чакаме бурята да отмине. Дъвчем и преглъщаме хлебарката в стил „Bear Grills“- оцеляваме.
След това ни удрят още няколко по-малки шквала с максимални ветрове до 30 възела и много по-краткотрайни, но вече сме печени и подготвени и всичко е под контрол. Рифоваме навреме и на две дълги въжета връзваме две големи яки пластмасови бирени щайги, които купихме в Галапагос- вече празни, и ги ползаме като дрог по време на шкваловете. Работят чудесно. Лодката е стабилна, скоростта е доста по-бавна и вече не сърфираме.

Най-сетне времето се успокоява. На следващата сутрин Мая се събужда и поглежда синьото небе. „Няма повече бури!“- констатира с усмивка.

900 морски мили до дестинация, вятър 10-15 възела от изток, 1 метът вълна, скорост на лодката 5-6 възела. Спим, занимаваме се със спинакера, печем пресен хляб и кексчета, отново ловим риба, измиваме солта от лодката, четем книги, надвечер гледаме филми. Отново всичко е нормално, както трябваше да е през цялото време, по това време на годината в тази част на океана. Пристигнахме във Фату Хива след 23 дни на море, от които повечето бяха прекрасни. Но лошият спомен от гадната изненада по средата продължава да ни нагарча.

Намерете ни във Facebook @ The Life Nomadik

Подкрепете ни в Patreon @ The Life Nomadik