Чао, Марина!

В света не съществува по-голямо приятелство, от това на кучето към човека

Последен ден в марина Порто Ротондо. Тук прекарахме близо 2 месеца в чистене, ремонтиране, пазаруване и стягане на катамарана за чартъри през летния сезон.

Пристигнахме в марината с 3 куфара багаж в средата на февруари. Студено и ветровито. Хотелите и ресторантите със затворени кепенци. Няма никой. Само няколко паркирани за сезона лодки, една от които е нашата. В момента, в който минаваме бариерата и се спускаме по стръмната улица към кея ни напада куче. Лае ожесточено, козината по гърба му настръхнала като гривата на разярен лъв. Няма никакво съмнение, че е кръвожадно куче-пазач, което има намерение да ни изяде. Нищо, че е с размер на котка. Очевидно се мисли за доберман или вълк.

Засилва се към нас, ние спираме и не смеем да мръднем. Котка, ама ако ни надъвче краката (понеже ни стига до глезените)? Един италианец излиза от офиса да провери има ли жертви. Казва, че няма страшно, кучето само лае, върши си работата.

• Как се казва?
• Марина.

Кучето на марината се казва Марина, разбира се!

Така недружелюбно ни посрещна Марина в марината на Порто Ротондо. Продължи да ни напада агресивно в продължение на няколко дни, но с все по-малко ярост и даже след няколко дни спря да настръхва, ами само ни предупреждаваше от далече, че ни е детектирала и да внимаваме.

Италианците са емоционални типове, шумни, говорят на висок глас, жестикулират, карат се за най-малкото нещо, с огромно самочувствие, даже когато са дребни на ръст са готови да скочат на бой и силно се гордеят с уменията и територията си. Марина е типична италианка. Дребна, но бойна, с огромно самочувствие. Тя се мисли за собственичката на марината, която е доста голяма, с многобройни понтони, канали, магазинчета, ресторанти, сградата на офиса и яхт-клуба, както и на всички яхти в марината, малки и големи, включително нашата. И разбира се, има логика, защото цялата марина е кръстена и носи нейното име, „Марина“, ако питаш нея.

Сутрин рано, Марина прави обиколки из пристанището с едно динги, хвърчи с бясна скорост между лодките и проверява дали всичко е наред. Веднъж, след една нощ много силен вятър, имаше дайвъри, които се гмуркаха и оправяха кабелите и бетонните блокчета по дъното, за които се връзват лодките. Обикалят с едно динги и подменят въжетата, които трябва да бъдат подменени. Марина, разбира се, начело на операцията, наблюдава и контролира от близо. Само дето не се гмурка и тя с акваланг. Като дойдоха близо до нашата лодка, аз подвиквам ехо, Марина, чао Белла!, а тя не ми обръща внимание. Заета със сериозни неща.

Минаха няколко седмици. Марина спря да ни подозира и даже започна да ни се радва като ни види и да маха с тънката си опашка. Къщичката й е до стълбите към главния офис на понтона за зареждане на гориво при входа на пристанището. Всеки път като ходим да хвърляме боклука или да си получаваме пощата от офиса, тя ни посреща, вече дружелюбно. Станахме приятели.

Един ден, вече времето се е затоплило, сезона стартира и отвориха ресторантите, с Иво тръгнахме на обичайна едночасова разходка от единия края на марината до другия и обратно. Марина ни забеляза от къщичката си, наостри уши и пристигна. Реши да дойде и тя в знак на приятелство! Често я виждахме да се мота из кейовете самостоятелно, без придружител, без каишка, но този път дойде с нас, да ни води. И разбира се, оказа се, че Марина познава всички и всички я познават. На разходка в марината с Марина е все едно да се разхождаш с някоя знаменитост, като Моника Белучи.

Редовните посетители на марина Порто Ротондо, хората от околните къщи, които идват тук да си разхождат кучетата, местните котки, както и сервитьорите в ресторантите и баровете по кея познават Марина, подвикват й, спират да я погалят, а от ресторантите й дават лакомства. Ние спираме да я изчакваме, докато тя социализира и похапва. Тя знае местата, където оставят храна за котки, минава и я омита, знае къде има купички с вода за кучета, но пие само от една пред магазина за дрехи, както и знае къде крият боклуците на ресторантите и за съжаление ходи и краде пилешки кокали и от там… Изчезва по задните пътечки зад ресторанта, после ни настига с някой съмнителен кокал в уста, показва ни го с гордост, схрусква го, а нас ни е срам от случайните минувачи, които са свидетели на цялата ситуация, и продължаваме разходката.

След тази разходка станахме първи приятели с Марина и вече й викаме Маринка или Маринчица. Обичаме я и тя ни обича, много. Даже след като напуснахме марината и тръгнахме да плаваме из околните заливи на Сардиния и Корсика, пак се завръщаме редовно в съседното на марина Порто Ротондо заливче, за да си вземем от офиса разни неща поръчани по пощата (тъй като нямаме домашен адрес, все още ползваме адреса на марината). И всеки път малката Маринчица ни посреща от далеч, засилва се, трополи с крачета, ляга по гръб да й чешем коремчето, маха с опашка толкова бързо, че чак дупето й ще се откачи. А дупето й става все по-закръглено, защото откакто стартира летния сезон и отвориха всичко, тя само ходи от ресторант на ресторант. Вече няколко пъти ходим заедно на разходка и после тя ни изпраща до заливчето, където на котва е лодката.

Да, бяха ни предупредили, че италианците не се сприятеляват лесно с чужденци, затворени са и не допускат нови хора. Но ако те приемат, мамма миа! Ставаш част от семейството. И така е наистина. Мисля, че от малкото италианци, с които се запознахме тук, Маринка ни е най-добрата приятелка и винаги ще я помним с топли чувства. И тя ще ни помни със сигурност, най-вече с дебелата кожа от една голяма буца прошуто, която бяхме купили от един местен фермер на съботния пазар, дето не става за ядене, но Маринка си я занесе нанякъде и мисля, че я зарови за черни дни или за след края на сезона, когато затворят отново ресторантите. Кой знае какви са й плановете.